Нарекоха ме Фрида - още една дарена свобода. Аз имах късмет. Но не успях да опазя малките си. Видях как ги тъпчеха в метален кош, хвърлих се да ги спасявам, но мъжете ме очакваха - повалиха ме, сграбчиха опашката ми и ме повлякоха по асфалта. Когато ме захвърлиха в колата успях с последно усилие да надигна глава и погледна децата си: " Мама е тук, милички! Спокойно!"

Смразяващ писък ме измъкна от упойката, която ме бе вцепенила. Ловците влачеха нанякъде пълния до горе кош с малки кутрета. Натъпканите палета едно върху друго се бореха неистово за глътка въздух. Тези, които бяха най-отдолу вече агонизираха. Моите деца бяха там - на дъното...в преизподнята. Скочих, готова да взривя този свят, където някой обричаше децата ми на смърт. Зашеметяващ удар ме изхвърли от колата върху лепкав и леден под. Така се озовах в изолатора.

Другото го знаете: когато насочиха срещу мен стъкленото око на обектива, застинах, залепнала за стената, не смеех да дишам, защото бях разбрала, че кучетата, които се съпротивляват, попадат в ръцете на Онези. След това разкъсващия обезумял писък дълго звучи в ушите ти до следващия път, когато някой от нас не издържи и … поиска да живее…

Не знаех, че тази телевизионна камера е мойто спасение: истински хора са гледали филма и побързаха да ни извадят от ада.